Нищо не е случайно

„Нищо не е случайно и никога нищо няма да бъде – независимо дали това е дълга поредица от идеално сини дни, които започват и свършват със златист полумрак, привидно най-хаотичните политически действия, възходът на огромен град, кристалната структура на бисера, който никога не е виждал светлината, разпределението на богатството, часът, в който става млекарят, положението на електрона или появата една след друга на изумително студени зими. Дори електроните – набедените шампиони на непредвидимостта, са кротките и тихи малки създания, щуращи се наоколо със скоростта на светлината, правейки точно това, което трябва да правят. Издават слаби свистящи звукове, които, ако се възприемат в различни комбинации, са толкова приятни, колкото вятърът, летящ в гората, и правят точно това, което им е казано. Човек може да бъде сигурен в това. И същевременно съществува чудесна анархия в това, че млекарят решава кога да стане, плъхът избира тунел, в който ще се пъхне, когато стремглаво се зададе влакът от метрото по отсечката от Бороу Хол, и снежинката ще пада така, както пожелае. Как става така? Ако нищо не е случайно и всичко е предопределено, как може да съществува свободната воля? Отговорът на това е прост. Нищо не е предопределено: то е определено или е било определено, или ще бъде определено. Без значение – всичко е станало изведнъж за по-малко от секунда и времето е било изобретено, защото не можем да проумеем от един поглед огромното и детайлно платно, което ни е дадено, така че линейно го разграфяваме парче по парче. Времето обаче лесно може да се превъзмогне: не чрез преследване на светлината, а като седим достатъчно назад, за да можем да видим всичко наведнъж, Вселената е спокойна и пълна. Всичко, което някога е било, е; всичко, което някога ще бъде, е и т.н. във всички възможни комбинации. Макар че, когато го възприемаме, си представяме, че е в движение и е незавършено, то си е съвсем завършено и съвсем изумително красиво. В крайна сметка или по-добре в действителност всяко събитие, независимо колко е малко, е тясно и значително свързано с всички останали. Всички реки текат към морето; тези, които са разделени, се събират; загубеното се възстановява; мъртвите се връщат в живота; идеално сините дни, започвали и свършвали със златист полумрак, продължават – неподвижни и достъпни, и когато всичко се възприеме по такъв начин, че да се отстрани времето, справедливостта се показва не като нещо, което ще бъде, а като нещо, което е."

Марк Хелприн, „Зимна приказка в Ню Йорк", 2014.