В Истанбул пристигнах на 3 май с автобус в ранни зори. Мислех си, че автогарата е обща с голяма чакалня, където ще има гардероб или касети да си оставя багажа, да отида до хотела и после, знаейки вече пътя, да го пренеса до там. Оказа се, че автогарата е голяма, но по арабски образец – разделена на малки офиси за всяка фирма. Нямаше и от къде да си купя карта за градския транспорт. Интернет – йок (няма). Когато се развидели, една жена от друга фирма превозвач на българи ми помогна заедно с един мъж да си намеря такси.
       Хората бяха много любезни. Натовариха ми багажа и взехме още един младеж, за които разбрах, че е аскер, който си идва в отпуск. Като подгони онова ми ти такси по улиците, които бяха препълнени с коли,  си рекох: ”Този кара, като либиец”. После му казах сравнението си, но той ме контрира: „Либийците карат като турците”. Патриот е. Оставихме аскера у дома му на една много стръмна улица, Ако спирачките на колата му откажеха, пътешествието ми щеше да свърши  на един от истанбулските хълмове. Закара ме точно на мястото, даже ми внесе багажа в хотела и после ми взема 30 лв. Така е първият път, винаги ми вземат повече.
       Хотелът беше на възлово място – на 100 мера от Златния рог и до самия мост на името на най-великия реформатор на 20 век – Кемал Ататюрк.



Собственикът ми предложи да си оставя багажа в един шкаф на рецепцията и да дойда около обяд да се настаня.  С раницата на гърба тръгнах да обикалям града. Минах по другия мост над Златния рог – Галата и се изкачих до една голяма кула на хълма Галата.
       Първата снимка, която направих беше на една котка - нали съм си коткар.



       От там по една дълга търговска улица стигнах  до площада Таксим, който не е нещо особено. Изобщо градът си е от типа на арабските. Претрупан, криви сокаци и няма зеленина. Върнах се край морето. На пристанището беше акостирал един много голям круизен кораб, висок колкото 10-етажна къща и дълъг 300 метра.



        Беше станало около 12:30 когато се върнах в хотела и се настаних.  Стаята беше малка, чиста и си имаше всичко необходимо. След като си прередих багажа, легнах да си почина и когато се събудих, вече беше нощ. Продължих съня си до сутринта, защото не бях спал предната нощ. В автобуса беше много неудобно и горещо. Аз се съблякох по потник. Не зная другите как спяха с якета. Никога няма да тръгна вече с автобус. Добре, че нямаше възможност, да се пътува през Украйна с автобус. Нямаше да мога да издържа. Влакът си е хубаво нещо!
        На другия ден бодър отидох до летището с метрото. Огромно летище. Нашето в София с двата терминала е като някакво джудже. Проверих резервацията си на място – всичко беше точно. Вземах метрото и отидох на брега на Мраморно море. Пеш  покрай брега стигнах началото на Босфора. Край брега имаше големи камъни и на тях се препичаха разни хора. Там си измих краката във водите на Босфора.



          Отидох в парка на Голямата порта. Там имаше много хора, някой налагали по тревата. Ходих до дворците на султаните, но вече беше станало 17 часа, а те се затварят в 18 и оставих посещението за следващия ден, минах през няколко джамии и Капалъ чарши, където  влязох само за 10 мин.



       Такива пазарища съм гледал много в Либия. Привечер  се прибрах, като вечерях в едно кафене близо да хотела.
       На другия ден първо отидох да видя българската църква „ Св. Стефан”. Тя е в ремонт и се вижда само кубето. На много хубаво място е. Добре са го избрали цариградските българи, Много е красива. За разлика от сегашните българи, които бетонираха Черноморието и построиха хотели в стил мутро-барок. После се качих на корабче, което обикаля Босфора, като стига до втория  висящ мост, който свързва Европа с  Азия.



       Красива гледка - азиатският  бряг не е така претрупан и има доста зеленина. След като се върнах след 2 часа, минах за бързо през Египетския пазар.



       Имаше голяма блъсканица и по най-бързия начин се изнесох към църквата - джамия и сега музей „Света София”. Мислех си, че няма да се изненадам, защото съм гледал няколко пъти филми за нея. Но, о, смаях се когато влязох в нея. Величествено нещо, прекрасно, просторно. Какви са били тези хора, които са я построили?  Може би само катедрата „Св. Св. Петър и Павел” в Рим може да се сравнява с нея. Първата ми мисъл беше: „Империята си e империя”.



        После се почудих, какво са си въобразявали нашите войски карай стените на Цариград, като размахвали конски опашки. Та нали цялата ни войска е можело да бъде затворена в тази църква. От всички неща в Истанбул само Света София да се види е достатъчно. Султанския дворец не можах да видя от вътре, защото беше сряда и беше затворено. Оставих го за друг път.



       Не видях и музея на Ататюрк и той остана за следващия път. Ходих в цистерната, която е на 100 метра от Св. София. Там под земята са се съхранявали запасите от вода на Константинопол. Много е респектираща. Водата са я докарвали по виадукти от извори близо до Черно море?!



       Останаха ми  повече от половината от турските лири, които си бях определил за посещения, Много голяма история има тук. Не стигат 3 дни.

        Вечерта в 22 часа бях на летището и всичко с билета, багажите и контрола беше точно и бързо. Излетяхме в 24 часа и след 2:10 часа кацнахме благополучно, благодарение на Бога на летище Астрахан. Самолетът беше пълен. Обслужването на летището в Истанбул и в самолета е на много добро ниво. Турците за два часа полет, дават ядене. Аз бях си поръчал по Интернет, безсолна храна и когато дойдоха при мен тя беше номерирана и в списъка беше описана с ниско съдържание на сол.